Пламен Димов и Ненчо Костов в „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“: Кога сме само статисти в собствения си живот?

Случвало ли ви се е да се съгласите с нещо, което всъщност не искате? Да останете в отношения, в които вече не се чувствате на мястото си, или да следвате чужди очаквания толкова дълго, че накрая да забравите какво сте искали вие самите? Понякога, без дори да го усетим, се превръщаме във второстепенни герои в собствения си живот. Изпълняваме чужди планове, съобразяваме се с решения, които не сме взели, и просто се опитваме да разберем накъде върви историята.

А какво би станало, ако един ден решим да променим сценария? Именно с тези въпроси, макар и по доста необичаен начин, ни среща „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“. Това е прочутата пиеса на Том Стопард, която режисьорът Боян Крачолов поставя на Голяма сцена в Народния театър „Иван Вазов“.

Кой всъщност води играта?

В центъра на действието са Пламен Димов и Ненчо Костов, които се превръщат в двама от най-незабележимите герои на Шекспир. Димов, който тази година спечели награда „Икар“ за водеща мъжка роля в „Глембаеви“, влиза в образа на Гилденстерн, а Костов е Розенкранц. На пръв поглед това е историята на двама мъже от „Хамлет“. Не на самия Хамлет, разбира се, а на онези двама негови приятели, които Шекспир оставя някъде в периферията на голямата трагедия. Те се появяват само когато някой ги повика, изпълняват чужди заповеди и почти никога не разбират напълно какво се случва около тях.

Но как изглежда светът, когато си главният герой в собствените си очи, а за всички останали си просто част от декора? Том Стопард решава да обърне историята на Шекспир наопаки и да даде думата именно на тези двама забравени персонажи. Резултатът е една от най-остроумните пиеси на XX век – абсурдна, философска, изненадващо смешна и понякога болезнено близка до действителността.

Розенкранц и Гилденстерн непрекъснато говорят, спорят, задават въпроси и подхвърлят монета, надявайки се да открият някаква логика в случващото се. Опитват се да разберат правилата на играта, без да подозират, че развръзката вече е написана. Защото и извън театралната сцена често играем роли, които някой друг е избрал за нас – в любовта, приятелствата, семейството или работата. Понякога сме тези, които трябва да проявят разбиране, а друг път тези, от които се очаква да бъдат силни, разумни или винаги на разположение. Колкото по-добре изпълняваме тези роли, толкова по-рядко се питаме дали изобщо ни харесват.

Между идентичността и абсурда

Къде свършват чуждите очаквания и започва свободата да бъдем себе си? Това е един от големите въпроси, които Стопард поставя, без да ни предлага удобни отговори. Самият драматург добре познава усещането да живееш между различни светове и идентичности. Роден през 1937 г. в Чехословакия като Томаш Щройслер, той напуска родината си още като дете, когато семейството му бяга от нацистите. Детството му преминава през Сингапур и Индия, преди да намери нов дом във Великобритания. Сменя името, езика и културната си принадлежност, а въпросите за идентичността и принадлежността остават трайно в творчеството му.

Интересна е и съдбата на самата пиеса. През 1966 г. „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ достига до публиката благодарение на студентската трупа Oxford Theatre Group, която я представя на Единбургския фестивал. Първоначално посрещнато с недоверие, произведението скоро се превръща в международен театрален триумф и прави Стопард световноизвестен. Близо шест десетилетия по-късно историята продължава да звучи удивително съвременно.

Кой е в екипа на Народния театър?

В спектакъла на Боян Крачолов философските въпроси се преплитат с комични ситуации, словесни двубои и театрални изненади. Наред с Пламен Димов и Ненчо Костов на сцената излизат още Надя Керанова, Радена Вълканова, Мартин Димитров, Дарина Радева и други актьори от трупата на Народния театър. Постановката вече е отличена с награда „Икар“ 2026 за сценография и костюмография на Борис Далчев и Михаела Добрева, а Боян Крачолов получава номинация за режисура.

Най-хубавото е, че не е необходимо да познаваш в детайли Шекспир или да се интересуваш от философия, за да се разпознаеш в объркването на двата героя. Под всички остроумни реплики, парадокси и комични недоразумения се крие нещо съвсем човешко – желанието да разберем кои сме, как сме попаднали там, където се намираме, и дали все още можем да променим посоката. А може би понякога е достатъчно да се осмелим да зададем въпроса, който Розенкранц и Гилденстерн така отчаяно се опитват да разрешат: кой си ти в история, която не си написал сам?

Следващото представление на „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ ще бъде на 13 ноември 2026 г. от 19:00 ч. на Голяма сцена в Народния театър „Иван Вазов“.

И вие така ли се чувствате – главни герои или просто статисти, които чакат някой да ги повика?