Васил Найденов е най-големият критик на самия себе си

Васил Найденов не се харесва нито пред камерата, нито когато гледа крайния резултат от работата си. Въпреки статута си на легенда за поколения българи, той вижда недостатъци в себе си, които според него остават незабележими за останалите.

Певецът не пести забележки и предупреждава операторите за всичко, което го притеснява, преди снимките. С възпитан тон той може да превърне снимането в истинско изпитание, ако кадърът не отговаря на изискванията му. За него осветлението, ъгълът и погледът на оператора са труден занаят, а един грешен кадър може да заличи чара дори на световноизвестен красавец. Затова не приема работата на екипа като механично натискане на копче, а изисква наблюдателност към всеки детайл.

Тази непримиримост се пренася и в дома му, където се увлича по интериора и гипсови пана. Найденов забелязва отклонения от части от милиметъра и признава, че това е истинска страст. Архитектурата някога е била възможен път за него, но се е оказала пречката, че не умее да рисува. Майка му е имала художествен талант, но той не го е наследил. Пазил е картини от нея, но те са били откраднати.

В музикалното отношение самокритичността му е още по-силна. Цял живот е мечтал за по-голям вокален диапазон и смята, че дори с опита възможностите на гласа не винаги настигат онова, което звучи в главата на изпълнителя.

Именно затова го дразни самоувереността без покритие. Според него някои млади изпълнители искат веднага да стигнат върха, без да осъзнават колко имат да учат, а истинската интелигентност започва с разбирането на собствените пропуски. Покрай младия си беквокалист певецът постави и въпроса дали бъдещите артисти изобщо учат да импровизират. За Найденов точното изпяване на написаното не е достатъчно – песента трябва да мине през личността на певеца и да получи негово звучене.

Да си бъдеш най-строгият съдия е тежко, но поне така се поддържа качеството, нали?