Пчела в бутилка: защо Иванка Гръбчева е завинаги Леля Ваня
Няма българин, който да не е гледал „Войната на таралежите". И никой не е успял да избяга от химна му поне веднъж. Този филм не е просто детска класика – той е вграден в ДНК-то на всяко поколение, израсло в България. Зад тази и още куп други легенди стои едно име: Иванка Гръбчева, или Леля Ваня, „другарката Гръбчева", жената, която направи нашето детство… филмово. Сега БНТ пуска документален филм за нея, озаглавен „Пчела в бутилка" – заглавие, родено от спомена на оператора Яцек Тодоров за един неуловен кадър – и това е страхотен повод да си припомним защо тя е истински феномен.
Иванка Гръбчева е успяла да хване онова тънко преплитане между „правилния свят" на големите, който винаги е прекалено скучен, и безкрайните щуротии на малките, които просто искат да им е забавно. Нейните филми са като прозорец към едно време без лаптопи и мобилни телефони, когато „Ескимо" беше сладоледът на живота, а дъвки „Космос" – върхът на лукса. Тя не просто снима филми – тя създава спомени, които живеят с нас десетилетия по-късно.
Лелята на таралежите: ето защо я обичаме
Тази жена е имала уникален усет към децата. Знаела е, че най-скучното нещо за едно дете е да му обясняват неща, които „възрастните" смятат за важно. Цитирала е „Малкият принц" с убеждение: „Което се обяснява на възрастните, за децата е много скучно." И е права, нали? Никой не иска да му размахват пръст, особено когато си на осем. Тя се е отнасяла към малките си актьори не като към деца, а като към пълноправни участници в процеса – и това е правело магията. Те са импровизирали естествено, без да усещат снимачния процес като задача, а като истинско приключение.
Нейните филми – „Изпити по никое време", „Деца играят вън", „Войната на таралежите" – са доказателство, че България може да се похвали с феноменално детско кино. Заедно с майстори като Димитър Петров и Мариана Евстатиева-Биолчева тя е създавала истории с топлота и хумор, които и днес продължават да ни радват. Неслучайно Димитър Ганев, снимал при нея едва петгодишен в „Изпити по никое време", я помни като сърдечна и внимателна жена, която умее да постави децата в ситуация и да ги остави да реагират, без изобщо да подозират, че са част от филмов процес. Ето това е гений – да накараш някой да работи, без да знае, че работи.
Киното не е майтап работа, или как се прави класа
Иванка Гръбчева не е от онези режисьори, които просто мислят на глас. Тя е завършила режисура в германската школа „Бабелсберг" – сериозна заявка за дисциплина и прецизност. Всичко при нея е планирано до последния детайл: концепция, огледи, ясни скици на кадрите на гърба на всеки сценарен лист. Никакво чакане някой да реши какво иска – при нея всичко е ясно и точно. Операторите сигурно са я обожавали. Желязна дисциплина и чиста визия – ето какво я е отличавало.
Тя е държала здраво на добрата драматургия. Филмът „При никого", по сценарий на Георги Данаилов, е бил първият ѝ по-сериозен детски сюжет, насочен всъщност към родителите – умен ход за режисьор, за когото децата са само половината от публиката. Амбициозна и спокойна, тя е постигала своето с постоянство, без излишен натиск. Щастливият финал на първото си филмово десетилетие е „Войната на таралежите", посветен на Международната година на детето през 1979 г., по сценарий на Братя Мормареви. Филмът израства като естествено продължение на „Таралежите се раждат без бодли" на Димитър Петров, но именно Иванка Гръбчева го издига до култов статут. После тя се насочва към по-сериозни жанрове – драмата „Хирурзи", после „Най-тежкият грях", „Златната река", „Ева на третия етаж" и „В името на народа" – което показва широк обхват и нежелание да бъде затворена в едно единствено амплоа.
„Пчела в бутилка": усещането за вечност
След промените от 90-те, когато много артисти просто изчезнаха от картинката, Иванка Гръбчева остава. Не се покрива, а продължава да твори. Разчита добрата литература с история и създава „Жребият" – екранизация по романа „Земя за прицел" на Свобода Бъчварова, за съдбата на банкера Борис Скарлатов. До края на пътя си е реалист: не се отказва да снима дори когато силите я напускат, а поощрява младите да продължат нататък и вместо нея. Прощава грешките, не упреква другите, но е безжалостно самокритична – и за нищо не съжалява. Последният ѝ реализиран филм, „Ваканцията на Лили", е завръщане към детството. А последната голяма мечта – да екранизира „Разруха" на Владимир Зарев – показва, че идеите никога не са спирали да я вълнуват.
И въпреки тревогите за днешното поколение тя е оставила едно безценно послание: „Децата са по-интелигентната част от населението. Въпросът е къде и кога се пречупват." Леля Ваня, ти си завинаги в сърцата ни.