Георги Господинов за „Физика на тъгата“: Разказваме, за да отложим края

Георги Господинов обяснява, че тъгата може да се предвижда и че съществува нещо, което той нарича „миграция на тъгата“. В разговор пред bTV писателят разказва за романа си „Физика на тъгата“ и сценичната му версия, която е поставена от словенския режисьор Йерней Лоренци.

Господинов споделя, че целта му е била да опише конкретно българското усещане за тъга. Според него тя е нещо необикновено – няма тегло и няма мирис, но въпреки това човек може да я усети.

Суперсилата на детството и страхът от мрака

В основата на романа стои детството, защото в този период човек е най-чувствителен и притежава способността да разговаря с всичко около себе си. Писателят определя това като „суперсила на детството“. Проблемът е, че по-късно губим тази способност, а точно товато изгубване трупа тъга.

Книгата е тръгнала от един конкретен спомен на автора. Той си спомяна за сутеренна стая с нисък прозорец, през който е виждал краката на хора и котки. Господинов разказва, че е стоял с гръб към тъмното, защото се е страхувал от него. Именно това усещане за самота, изоставеност и страх от мрака е отключило историята за Минотавъра.

Според него този спомен не е само негов, а е част от общото преживяване на неговото поколение. Той споделя, че те са били отглеждани от баби и дядовци, а родителите им са идвали да ги посетят в събота и са си тръгвали в неделя. Като друг физически спомен той посочва момента, в който с брат си махат на кола, която изчезва.

Между личните истории и „голямата история“

За Господинов личните истории не са просто индивидуални разкази, а зад тях стои времето. Той смята, че голямата история е част от личните ни истории, точно както личните ни истории са част от голямата.

Тази връзка между отделните разкази води и до ключовата фраза в романа – „аз сме“. Тя се е родила в края на книгата, когато авторът е търсил подходящ израз, който да обясни как всички истории са свързани. Според него „аз сме“ включва всичко – Минотавъра, бащата, отлюва и гинко билобата. Той подчертава, че емпатията не е ограничена само до хората, тъй като ние живеем сред други животни.

Разказването като защита от забравата

Писателят свързва разказването на истории с паметта. Той смята за много важно хората да разказват историята си, защото мълчанието води до забравяне. А когато настъпи забравата, в тази „черна дупка“ влизат и фалшиви версии на настоящето и миналото.

Според Господинов разказваме, за да запомним, за да развием чувствителност и емпатия, за да не сме сами, за да опитомим страховете си и най-вече – за да отложим края. Той твърди, че историите са предходили парите и икономиката, като припомня, че в началото е имало хора около огъня, които са си разказвали истории.

В днешно време той вижда особена актуалност на идеята за „аз сме“, тъй като виждаме как тези връзки се разкъсват. Според него има хора, които се опитват да поляризират и да разрушат общото, което прави концепцията „аз сме“ още по-важно усещане.

Срещата с Йерней Лоренци

Сътрудничеството между Георги Господинов и Йерней Лоренци се е случило, защото двамата са се „избрали взаимно“. Писателят е гледал постановката на режисьора „Орфей“ на сцената на Народния театър и тогава е усетил близост към неговия начин на разказване.

От своя страна Лоренци посочва емпатията като една от най-силните теми, които са останали в него след работата по романа. Режисьорът определя изречението „аз сме“ като най-важното в книгата и заявява, че харесва Господинов, защото той е като „борец за общественото съзнание“.

Премиерата на спектакъла „Физика на тъгата“ ще бъде на 6 и 7 октомври 2026 г. на Голяма сцена в Народния театър „Иван Вазов“.